Полето...

Това е за свободата...затова не искам (а може би и не мога) да се ограничавам в опитите си да подредя мислите си поетично, а след това да дам заявка, че съм поет. Имам нужда да ги освободя, а не мъдро и търпеливо да ги поднеса като кротък и успокояващ ручей. Нито пък искам да си наложа оковите да пиша на език, който макар и близък до мен, не ми е роден. Достатъчно спънка ми е, че се старая да опиша нещо, което може само да се почувства.

Докато четох "Алексис Зорбас" на Казандзакис бях на път. Маршрутката беше тясна, сравнителни запълнена, но поне с климатик. Когато затворих книгата, погледнах през прозорчето и зърнах полето- ту обрани ниви, където стърчаха изсъхнали стръкове като паметници на някогашен живот, ту странно късче горица, сборен пункт на еднородни дървета. Не е валяло скоро, почвата изглеждаше рохкава...а дали беше, или чакаше лекомислен човек като мен да стъпи върху нея, за да може едва тогава да покаже, че всъщност е влажна, кална и цапаща.

И какво от това?

Аз знаех къде отивам! На място, от което никога не съм излизал- смъртта. Странна забежка, не съм сигурен дали е проява на смелост или плахост. Но точно сега, нещо ме грабна в това поле. Викаше ме, искаше да счупя прозореца, да скоча в движение и да хукна. Запитах се, къде ли ще стигна, ако тръгна по този безшир? Не се виждаше къде свършва, а само се сливаше с небосвода, който дори научно е безкраен. Там дали ще има значение смисълът? Дали там ще има нужда да придавам смисъл на това, което обществото приема за стойностно? Тази жажда по полето ме накара да осъзная, че животът е даденост, но и избор. Можеш да живееш, понеже така или иначе си роден, но докато не го избереш съзнателно, доколко ще се усеща като стойностно приключение?

Може би Горнотракийската низина бе едно от стъпалата, което ми помогна да избера живота над смъртта. След този избор безсмислеността загуби своята сила и бясната нужда от преустановяване на смисленост не беше толкова явна и болезнена. Съзнателният избор да живееш позволява да пребивава в теб съмнение за това кои са истински стойностните неща. Същевременно странното сливане на полюсите смисъл-безсмислие някакси става нещо разбираемо, смилаемо и дори утешаващо.

Със сигурност не знаеш къде би се озовал, ако внезапно прекъснеш пътя си към познатото, към което те води машината. Но преследването на нещо безкрайно не е ли само по себе си вълнуващо, вдъхновяващо и дори окрилящо?

Ще си оцапаш обувките- Майната му, ще ги изпереш!

Може да има пуснати бездомни кучета- Майната му, може да са яли вече!

Може да навлезеш в "частен имот"- Майната му, може да няма камери!

Може да срещнеш зли хора- Майната му, ще срещнеш и добри!

Може да се изгубиш- Майната му, ще се намериш!

Може да умреш...да, но ще си живял!